Алтернативна история за оцеляване, изтъкана от думи, където реалността граничи с мистично спасение. Или не?
СЕНКИ ПРЕД СОФИЙСКАТА СТЕНА
Студеният метал на приклада се забива в слепоочието. Пукот. Челната кост? Или светът се разпада? Пред очите – кървава пелена. „Предаде… продаде…“ – мисъл, остра като парче от снаряд, пронизва съзнанието през мъглата на болката. Немски офицер крещи нещо, лицето му губи очертания в кървавата мъглявина. Някъде наблизо глас, тънък и истеричен, се удря в каменните стени на затвора: „Да се убие! Стреляйте в главата!“ – крещи този цар… Бориска… тропа с крачета… „Аз единствен съм царят!“ Това е гласът на страха. Страха от Хитлер, от Гьобелс, от собствената му сянка. Заповедта на Борис III не е политика, а вой на подгонен звяр.
Щракване на затвора на пистолета. Изстрел. Бяло пламъче. Потъване в мрак.
Не усети куршума, само удари главата си в земята – и ледена тишина погълна света. Студ. Тишина. И кръв. Безкрайна струяща топлина, смесваща се с кал. Не е мъртъв. Съзнанието – мъничка искрица в ледения вятър на болката. Мислите се заплитат: по лицето кръв, разцепена вежда, в главата – гъста, тежка мъгла. Да не мисли. Да не чувства. Само да оцелее.
Хвърлят го в каруца върху другите тела, покриват го с бодлива слама. Мирис на смърт и тор. Колелата тропат по паважа. Някъде наблизо – цвилене на кон, приглушен разговор на български: „… вторична заповед… мъртвите не до тухления…“ Войници? Полицаи? Предатели. Но тяхното равнодушие е неговото спасение. Те превозват товара без да подозират, че един „товар“ още диша.
Студ. Глад. Болка. Идва на себе си в пълна тъмнина, под открито небе. Каруцата е спряла. Свалят телата. Хвърлят неговото тяло в канавка край пътя, по-далеч от затвора. Раната на челото кърви, кръвта се съсирва – като коричка. Всяко вдишване е нож в гърлото. Опитва се да извика, но от гърлото му излиза само хриптене, примесено с бучки топла съсирена кръв. Пак губи съзнание.
Събуждане – рязка миризма на газ. Бледият пламък на газената лампа хвърля трепкащи сенки по ниския таван. В легло е. Чисто, с груба постеля. Болката е все още всепоглъщаща, но вече остра, ясна. Мъглата в главата се разсейва, оставила е само въпроси. Къде съм? Какво ми е? Опитва се да помръдне – тялото не се подчинява. Гърлото – цялото рана. „Мамо… ще те видя ли?“ – мисъл, пронизваща като онзи куршум, който трябваше да го убие.
„Уча се да гълтам“, – продумва с пресипнал глас и звукът на собствения му глас го плаши. Боли. Но е факт: той говори. Жив е.
Дните се сливат. Кола, друсане… Лежи на задната седалка завит с черга. Влак. Тракане на колела, чужди гласове – руска реч. Долавя познати звуци, смисълът се изплъзва. Пак кола. Дълъг път. Гора. Ниви. „Мълча… но живея…“ – единствената му молитва.
Нов дом. Пак легло. Чиста постеля. Възрастен мъж със сурово лице, но с топли очи – лекар? – преглежда раната на челото, преслушва гърдите „Все още ми е трудно… да дишам…“ Мислите вече са ясни, остри: „Къде съм? Какво е станало с мен? Кои са тези хора?“ Разбира – руснаци са. Партизани? Бежанци? Ангели? Не пита. Важното е, че е жив.
Ето новата му истина: Два пъти убит – с приклад и с куршум. И двата пъти – оцелял. Предаден – от някой близък, чието име все още не смее да произнесе дори в мислите си. Спасен – от безмълвни ангели с войнишки шинели или със селски дрехи, рискували живота си заради „мъртвец“. Бежанец – в безкрайната, непозната земя на Русия. Войната тътне някъде далеч. Тук – само шумолене на гора, мирис на иглолистни дървета и тиктакане на стар часовник в къщата.
Един поет без име – Никола Вап-Цар-ов, лежи мъртъв в софийската земя. А той… той засега е просто Човек. С променено от изтезанията лице, с рана в главата и с неизплакана болка в гърдите. Но с неугаснал огън в дълбините на погасналите му очи. Огън, който един ден пак ще стане Слово. Защото дори два пъти убит, предаден и прогонен – той е и ще си остане Вап-Цар-ов. И борбата му едва сега започва.
Епилог
На масата в чистата стая – изпомачкан тефтер. На първата страница с трепереща, но упорита ръка, е изписано:
„Видях смъртта в очите. Тя ми намигна. И ме отмина. Мога още да живея и да говоря…“